Добър ден на всички, пишещи на Кирилица! Подгответе се утре да изпеете, заедно с подрастващото поколение край вас, химна на Книжовността, Просветата, Славянската писменост и култура!
Ще публикувам оригиналния текст на стихотворението „Св. св. Кирил и Методий“ с един малък коментар от мен. В 4-тия куплет се казва: „духовно покори страните, / които завладя със меч!“,
лично аз заменям тези редове с другата известна версия (не от автора): “ведно със другите славяни, кръстосай дух със огнен меч”. При цялото ми уважение, признателност и почитание към Стоян Михайловски, предпочитам втория вариант и ще поясня защо. Българският народ никога не е покорявал никого, дори и духовно. Самата дума „покоряване“, както и другата употребена дума там – „завладя“ нямат благородна природа, смислов заряд и не са типични за духовната същност на българите.
Ето защо, заменям оригиналния вариант. С това не налагам нищо, само казвам от какви съображения се ръководя. Това не е забележка към автора на стихотворението, станало песен и химн, а усъвършенстване на положената от него основа, за което изразявам най-искрена благодарност!
Върви, народе възродени,
към светла бъднина върви,
с книжовността, таз сила нова,
съдбините си ти поднови!
Върви към мощната Просвета!
В световните борби върви,
от длъжност неизменно воден –
и Бог ще те благослови!
Напред! Науката е слънце,
което във душите грей!
Напред! Народността не пада
там, дето знаньето живей!
Безвестен беше ти, безславен!…
О, влез в Историята веч,
// духовно покори страните,
които завладя със меч!…” // ***
=> “ведно със другите славяни, кръстосай дух със огнен меч”
Тъй солунските двама братя
насърчаваха дедите ни…
О, минало незабравимо,
о, пресвещени старини!
България остана вярна
на достославний тоз завет –
в тържествуванье и в страданье
извърши подвизи безчет…
Да, родината ни години
пресветли преживя, в беда
неописуема изпадна,
но върши дългът се всегда!
Бе време, писмеността наша
кога обходи целий мир;
за все световната просвета
тя бе неизчерпаем вир;
бе и тъжовно робско време…
Тогаз Балканский храбър син
навеждаше лице под гнета
на отоманский властелин…
Но винаги духът народен;
подпорка търсеше у вас,
о, мъдреци!… През десет века
все жив остана ваший глас!
О, вий, които цяло племе
извлякохте из мъртвина,
народен гений възкресихте –
заспал в глубока тъмнина;
подвижници за права вярна,
сеятели на правда, мир,
апостоли високославни,
звезди върху Славянски мир,
бъдете преблагословени,
о вий, Методий и Кирил,
отци на българското знанье,
творци на наший говор мил!
Нека името ви да живее
във всенародната любов,
речта ви мощна нек се помни
в Славянството во век веков!
Аз което разбрах е, че за славяни като културен феномен започва да се говори след официалното създаване на нашата азбука през IXв. и разцвета на писмеността въз основа на преводите на християнска литература на роден (разбираем) език.
За славянски народ се говори в първата творба на славянската декламативна поезия, ще посоча текст написан или от Св. Кирил Философ или от епископ Константин Преславски, живял през IX-X в. Факсимиле от Асеманиевото евангелие – старобългарски глаголически препис от X-XI век, което са пророците някога предрекли:
“Проглас към Евангелието
Христос идва да сбере народите (по Ис. 66:18),
защото светлина е той за целия свят (по Йоан. 8:12).
Ето, сбъдва се в Седмия век то.
А казаха те: слепи ще прогледнат,
глухите ще чуят писменото слово (по Ис. 29:18),
ще познаят Бога както подобава.
Затова чуйте всички славяни!
Този дар от Бога ви е даден,
дар божи е за стоящите отдясно,
дар божи за душите, що никога не тлее,
за тез души, които го приемат.
Това е дарът!
Матей и Марк, Лука, Йоан –
те всички хора учат, като казват:
“Които красотата на душите си
съзирате – обичайте и радвайте се”.
А които желаят на греховете мрака
и тлението на този свят да пренебрегнат,
и които искат да получат рая,
и да избегнат изгарящия огън –
вникнете сега с целия си разум!
Слушайте, цял славянски народе,
слушайте Словото, що от Бога дойде,
Словото, що кърми душите човешки,
Слово, що укрепва сърца и умове,
Слово, подготвящо всички да познаят Бога.
Както без светлина и радост не ще има
за окото, зрящо божието дело цяло,
но всичко е ни хубаво, ни зримо,
така е всякоя душа без книги,
невиждаща добре Закона божи,
Закона – писмен и духовен,
Закон, откриващ рая божи.
Та кой ли слух, тътнежа щом не чува
на гръмотевица, от Бога ще се плаши?
А още: ако ноздрите дъха на цвят не вдъхват
как ще разберете това божие чудо?
Устата, неусещащи вкуса на сладостта,
човека правят да е като камък,
но много повече безкнижната душа
във человеците е мъртво нещо.
За всичко туй когато мислим, братя,
изказваме виделина пристойна,
която ще изтръгне всички хора
от похотта и плътския живот,
та да не би с разсъдък неразумен,
щом слушате на чужда реч Словото,
да го не чувате подобно мед звънтяща (по 1 Кор. 13:1).
А туй и свети Павел, учейки, изрече,
отправяйки молитвите си нявга Богу:
“Желая думи пет да изрека,
но всички, братя, да ги разберат,
отколкото безброй слова неясни” (по 1 Кор. 4:19).
Кой човек, прочее, не ще разбере?
Кой не ще прибави мъдри притчи,
тълкуващи ни верните беседи?
И както тленността телата овладява –
те всички, гниещи, от тор по-бързо гният,
когато от храната са лишени –-
тъй всякоя душа от битие лишена е,
когато божият живец й липсва,
когато Словото на Бога тя не чува.
И още, друга притча, твърде мъдра.
Ние, искащите да растем с ръст божий,
да кажем: “Хора, които се обичате,
кой не познава тази вяра права?
Както от семето, що пада на нивята,
така [посято е] в сърцата хорски (по Мат. 13:8),
на тях пък трябва дъжд от букви божии,
та плод божествен да покълне много.
Кой може всички притчи [да разкаже],
посрамващи народите без Книги,
говорещи със непонятен глас;
дори и всичките езици той да знае,
не може да опише немощта им.
Обаче нека своя притча да прибавя,
голяма мъдрост в малка реч да кажа:
Голи са без Книги всичките народи:
понеже без оръжие не могат
с врага на нашите души да се сразят,
те са готови за плена на мъки вечни.
А вие, народи, необичащи врага,
щом мислите да се сразите с него яко,
усърдно дверите на разума открийте,
оръжие приели здраво днес,
което Книгите господни изковават,
та главата на лукавия съвсем да смажат.
А тези букви който възприеме,
Христос Премъдростта изказва
и вашите души укрепва
с апостолите, с всичките пророци.
Говорещите тези словеса,
достойни ще са врага да убият,
принасяйки добра победа Богу,
на плътта отбягващи тлението скверно.
Животът чрез плътта е сякаш сън!
Неподдаващите се, стоящи твърдо,
за Бога ще са като воини,
стоящи вдясно при престола божий,
когато с огън той народите ще съди,
ликуващи със ангелите вечно,
и Милостивия славещи непрестанно.
И винаги със писаните песни
възпяващи Бога, човекомилосърдния,
защото нему подобава всяка слава,
и чест, и хвала божия навеки,
с Отца и със Светия Дух
за вечни векове от всякое творение.
Амин!”
Още послания по повод на този велик празник:
По случай 1000-годишнината от блажената кончина на Свети Кирил – Константин Философ, на 14 февруари 1862 г. именитият руски поет, дипломат и общественик Фьодор Иванович Тютчев, член-кореспондент на Петербургската Академия на науките, е написал великолепното стихотворение „Великий день”. В неговия последен куплет звучи неотменим вечен призив:
” На чужденци не вярвай, роден край,
лъжливата им мъдрост е пиянство.
По примера на Кирил обещай
да служиш на Великото славянство. “
В оригинал:
” Не верь, не верь чужим, родимый край,
Их ложной мудрости иль наглым их обманам,
И, как святой Кирилл, и ты не покидай
Великого служения славянам… “
1869 г., Ф. Тютчев
Духовно изследователство 
Leave a comment