На страничката “Христоносци” във фейсбук (1) има споделено много стойностно изказване за една отличителна характеристика на съвременния човек, която по същество е негова беда! Държа да запечатля тук този ценен текст, за да помогне и обогати вътрешния живот на читателите посредством оповестеното. Благодарности и към “Христоносци” за добрия подбор на материали! Цитирам:
„Бедата на съвременния човек се състои в това, че той непрекъснато бърза, но бърза суетно, безплодно. Човек преобръща планини със своята енергия, издига и разрушава цели гладове за много кратко време. Но ако се вгледаме в тази енергия и разгледаме нейните последствия, ще видим, че тя не увеличава доброто в света. А това, което не увеличава доброто е безплодно. Дори унищожението на злото е безплодно, ако то не е проявление на доброто и не носи плодовете на доброто.
Животът на хората е станал много припрян и става все по-припрян; всички бягат, всички се страхуват да не закъснеят, да не пропуснат нещо, да не изпуснат някого, да не успеят да не направят нещо. Носят се машини по въздух, вода и земя, но тези машини не носят щастие на човечеството; обратно, разрушават и малкото останало благополучие на земята.
В света е влязла дяволската припряност. Тайната на тази припряност и прибързаност ни открива Словото Божие в 12-та глава на Апокалипсиса: „И чух на небето висок глас да говори: сега настана спасението и силата и царството на нашия Бог и властта на Неговия престол, понеже е свален клеветникът на братята ни, който ги клеветеше пред нашия Бог денем и нощем. Те го победиха с кръвта на Агнеца и със словото на своето свидетелство, и не милееха за душата си дори до смърт. Затова веселете се, небеса, и вие, които обитавате в тях! Горко вам, които населявате земята и морето, защото дяволът е слязъл при вас с голям гняв, като знае, че му остава малко време” (Откр. 12:10-12).
Чувате ли: дяволът е слязъл на земята с велика ярост, знаейки, че му остава малко време. Ето откъде идва тази неудържима, все по-ускоряваща циркулация на вещите и даже на понятията в света, ето откъде е всеобщата припряност и в техниката, и в живота, – все по-неудържимият бяг на човеци и народи.
Скоро идва краят на царството на сатаната. Това е причината за веселието на небето и на онези хора, които живеят небесно на земята. Обреченото, предчувстващо своята гибел зло се втурва в света, вълнува човечеството, раздува се до краен предел и заставя хората, които не са положили на челото и сърцето си печата на Агнеца Божий, неудържимо да се стремят напред и да ускоряват своя бяг в живота. Злото знае, че само в такъв безсмислен водовъртеж на хора и нации може да разчита да присъедини към своята погибел една голяма част от човечеството. Забързаните, носещи се нанякъде човеци са малко способни да мислят и разсъждават за великите и вечни истини, за духовните постижения, за които е нужна поне минутка божествено мълчание в сърцето, поне мигновение света тишина.
Техниката вече отдавна увеличава скоростта на придвижване на хората и тяхното добиване на земни ценности. Отстрани изглежда, че на хората би трябвало да им остава повече време за живота на духа. Обаче не. На душата й става все по-трудно и по-тежко да живее. Бързовъртящата се материалност на света, притегля към себе си човешката душа. И душата погива, за нея няма време за нищо възвишено, – всичко се върти, всичко бяга и ускорява своя бяг. Каква ужасна призрачност на нещата! Но въпреки това, тя крепко държи хората и народите в своята власт. Вместо духовно стремление, светът се владее от психозата на плътската припряност, на плътските успехи. Вместо усилване на свещената пламенност на духа се случва все по-голямо разпалване на плътта в света. Създава се мираж за дела, защото към дела е призван човек и не може без дела. Но плътските дела не успокояват човека, тъй като не човек владее тях, а те владеят него. Човек е роб на плътските дела. Строи на пясък. Всичко построено на пясък се разрушава. От земния човешки дом остава купчина пръст… Бедният човек!
Откъде да намери време за добро? Даже да помисли за него няма време. Графикът е запълнен в живота. Доброто стои, като един странник, за когото няма място нито в служебната стая, нито в завода, нито на улицата, нито у дома, а още повече в местата за развлечения. Доброто няма къде глава да подклони. Как да бързаш да го правиш, когато дори не можеш да го поканиш при себе си за пет минутки – не само в стаята, но даже в мислите, в чувствата, в желанията. Все няма кога! И как доброто не разбира това, и се опитва да похлопа на съвестта и немного да я помъчи? Дела, дела, грижи, необходимост, неотложност, съзнание за важността на всичко, което се случва… Бедни човече! А къде е твоето добро, къде е твоят лик? Къде си ти самия? Къде се криеш зад въртящите се колела и винтове на живота? Всичко ще ти кажа: бързай да правиш добро, докле все още живееш в тялото. Ходи в светлината, докле още си в тялото. „Ходете… в светлината, докле имате светлината” (Ин. 12:35). Ще дойде нощ, когато вече не ще можеш да правиш добро, дори и да поискаш.
Но, разбира се, ако ти на земята, това предверие на рая и на ада, не си пожелал да правиш добро и даже да мислиш за доброто, едва ли ще поискаш да го правиш и тогава, когато се окажеш среди нощта, зад дверите на това съществуване, изтласкан от разпиляващата и разпръскваща душата суета на земния живот в хладната и тъмна нощ на небитието. Затова бързай да правиш добро сега! Започни първо да мислиш да го правиш; после помисли, как да го правиш, а след това започни да го правиш. Бързай да мислиш, бързай да правиш. Времето е кратко. Това е вечността във временното. Нека това дело бъде най-важното в живота ти. Направи го, докле не е късно. Колко ужасно само е да закъснееш в правенето на добро! С пусти ръце и с хладно сърце да отидеш на другия свят и да предстанеш пред Съда на Твореца.
Който не побърза да прави добро, той никога няма да го направи. Доброто изисква плам. На топлохладните дяволът не ще даде да извършат добро. Той ще им свърже ръцете и нозете, преди още даже да си помислят за доброто. Добро могат да правят само пламенните, горящите. Да бъде добър в нашия свят може само светкавично-добрият човек. И колкото повече напредва живота, толкова повече светкавичност е нужна на човека, за да прави добро. Светкавичността е израз на духовната сила, тя е мъжеството на светата вяра, тя е действието на доброто, тя е истинската човечност!
На припряността на суетата и злото трябва да противопоставим бързината и пламенността за правене на добро. Господи, благослови и укрепи!
Бързината на покаянието след какъвто и да било грях – това е първият пламък, който трябва да принесем Богу. Бързината на прощението на съгрешилия наш брат – това е вторият пламък, който трябва да принесем. Бързината на отклика към всяка една просба, чието изпълнение е възможно за нас и полезно за просещия, – това е третият пламък. Бързината да дадеш на ближните всичко, което може да ги спаси от бедата – това е четвъртият пламък на духа, който е верен Богу. Петият пламък – това е умението бързо да забележиш, кому какво е нужно, и веществено и духовно, и умението да послужиш дори и малко на всеки един човек; умението да се молиш за всеки един човек. Шестият пламък – това е умението и бързата решимост да се противопоставиш на всяко зло – с добро, на всяка тъмнина – със светлината Христова, на всяка лъжа – с истина. И седмият пламък на вярата, надеждата и любовта наши, това е умението да възнесем мигновено сърцето си и цялото си естество към Бога, предавайки се на Неговата воля, като Му благодарим и Го славословим за всичко.”
Архиепископ Иоанн (Шаховски)
(1) – https://www.facebook.com/photo?fbid=797644815736362&set=a.558590582975121
Духовно изследователство 
Leave a comment